Танцът и танцуването
Трудно е да се напише нещо кратко, смислено и искрено по тема, която по стечение на обстоятелствата е и темата на живота ти. Кратко - защото така се изисква; смислено, защото се подписваш под името си, а друго нямаш и искрено, защото есето има привилегията да е истинно и написано от първо лице.
Може би е добре да привлека на помощ някои любими имена, Ницше да кажем - той не е от най-старите (Платон ще оставя за по-натам), но безспорно е един от най-важните и най-любими:
"С песни и танци човек се явява като член на една по-висша общност; той се е отучил да върви и говори и е на път да полети с танц в ефира."(Раждането на трагедията) Или - "нима не трябва да има нещо, над което да се танцува и в танц да се бяга от него..."(Тъй рече Заратустра)
А може би трябваше да поканя най-напред голямата дама - Айседора Дънкан, която не само го е можела (танцуването), но е и знаела, че "през стотната година преди Христа, върху един от хълмовете на Рим се е издигало училище, познато под името Семинария на свещените танцьори. Ученици в това училище не само били избирани измежду най-аристократичните семейства, но и родословието им трябвало да произлиза от векове и името им да бъде неопетнено. Макар че ги обучавали във всички изкуства и философия, танцът бил главното им изразно средство. Те слизали от хълма в града и тук взимали участие в церемониите; танцували пред народа и по такъв начин просветлявали душите на зрителите. Тия съвсем млади мъже танцували с такъв радостен пламък, с такава чистота, че танцът им облагородявал зрителите, пречиствал болните им души. (Айседора Дънкан, Автобиография)
Платон като мъдрец е знаел, че по-голямо от умението да лекуваш е може би само умението да бъдеш здрав - затова настоявал за задължително обучение по музика и танц в Идеалната си държава - "Нали човекът е получил от боговете заедно с чувството за удоволствие и чувството за ритъм и хармония"(Платон, Държавата)
Доколкото танцът може да бъде усещан и представян като игра, мога да си позволя да извикам на помощ Хьойзинха, или още по-добре Шилер, според когото "играта е блажено сътояние на съсредоточеност и безгрижие, което се приближава до определения от Винкелман статус на гръцките богове. Играта е средата и равновесието между сетивността и разума и същевременно цялото, което ги обхваща; играта е върховно спокойствие и върховно движение; играта е израз на цялост и хармония и без да е морал или влечение, тя е и едното, и другото, т.е. същност на човека и човешкото (Шилер, Върху естетическото възпитатие на човека)
Всеки танц е и поражда екстаз. Детето, подскачащо в своя кръгов танц изпада в самозабрава, преодолява силата на земното съществуване. (C. Sachs, World History). Поради това танцът напълно съзнателно е една от най-широко-използваните техники за изпадане в транс. Границите между емоционалната проповдигнатост и танцовото действие е мека и неусетна, и може да бъде прекрачена и неволно. Това най-често е и целта на обредните танци - да се отстрани чрез екстатично възбуждение границата между този и онзи свят, да се освободи душата от веригите на тялото и да влезе тя в световете на боговете и демоните. (Светлана Захариева, Свирачът във фолклорната култура)
Тук вече може би е добре да спра с цитатите - пък и накъде повече след боговете и демоните. Вероятно ефектно би било да завърша тази обща част с нещо като това:"Казвам ви, човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда..." Но Ницше вече го е казал. Така че, славата - за Ницше, а хаосът (и танцът, Господи!) за мен...И успокояващата теория на Леви-Строс за бриколажа, според която и цитиращи /избиращи/, оставаме /верни на/ себе си.
Паневритмията
Каква е връзката между танца и паневритмията.? Очевидно такава има, но каква е тя по-конкретно? Нима паневритмията е танц? Или, може би игра? Но и в танца, и в играта въображението е онова, което ги легитимира като такива, като доближава танца най-вече до сферата на изкуството. В същото време - във всеки един от избраните по-горе цитати - се съдържа нещо от характеристиките на паневритмията и на изкушените да участват в нея (С песни и танци човек се явява като член на една по-висша общност...даващ израз на даденото му Свише чувство за ритъм и хармония... танцуващ с радостен пламък и чистота, в състояние на върховно спокойствие и върховно движение...)
Паневритмията, макар че съдържа някои от характеристиката и на танца и на играта, всъщност е нещо трето. Етимологически погледнато пан-ев-ритмия е дума, чиято основа се носи от ритъма. "Пан" ни подсказва, че става дума за всепроникваемост, тоталност, абсолютност на ритъма. Антропософите свързаха философските си идеи с евритмията, където особено важни са собствените индивидуални световъзприемания, чувственост, чувствителност, темперамент. А какво собствено обединява танцуващите в кръга, които се движат по определена от другиго схема - предварително начертана (или предначертана) и постоянна? Тук бих си позволила само някои предположения, които свързват паневритмията с универсални модели и символи, дълбоко залегнали в традиционния български танц. Да си припомним като начало универсалната символика на кръга, която е неизменната схема на българското хоро. Очертаването на кръга някога е било възприемано като освещаване на пространството, маркиране на "своето", спрямо "чуждото". Голяма част от обредните практики са свързани именно с движението в кръг, при убеденост в неговата апотропейна функция. Като изключим някои обредни хора, основната посока на движение на кръга е в дясно, обратно на часовниковата стрелка. Най-общо равноделният ритъм 2/4 на Балканите до днес се свързва с хоровода. Общоприето е, че “ходът” е най-първичната форма на танцова организация на българските танци. Този ход е подчинен на изначалния двуделен ритъм, редуващ вдишване с издишване, светло с тъмно, живот със смърт, - или "раз" с " два". Облечен в стъпки този ритъм би изглеждал като равномерно и последователно редуване на дясно и ляво, на десен и ляв крак, като дясното съответства на "раз" - мъжкото, единичното, пораждащото /ритъм-живот/, а лявото - "два" - на ответното, стабилното, женското.
Паневритмията като ритмичен танцово-философски модел не идва като абстрактна умозрителна философска построеност. На практика тя надгражда с мисли и движения върху един дълбоко вграден в човешките представи фолклорен танцов модел, възникнал in illo tempore. Днес, след Юнг вече спокойно наричаме тези модели архетипни - сред тях тук се открояват подчиняването на първичните ритми, стоенето и движението в кръг. Някога на хорото кръгът е обединявал дадена общност от хора, които във времето на празника (празното от към делничност време) обличали новите си дрехи, за да благодарят на Всевишния, да се порадват, поиграят, отпуснат, заредят със сили и емоция за делника. Хорото проф. Джуджев нарича "обществен договор". Танцуващият трябва да знае стъпките, за да бъде приет от останалите. Самите стъпки не са произволни - фолклорното мислене не допуска и не създава произволни текстове на никакво ниво - било то вербално, орнаментално, музикално или танцово. От друга страна, заловените ръце - хват долу или за пояс (за да се крепи снагата, кръста - връзката между "горе" и долу"), освен че са представлявали целостта на социума, са предпоставили развитието на танцовото въображение в краката. В паневритимията за такова въображение в краката не може да става дума, което можем да предположим е съзнателно търсено и пренасочено от "телесната долница" към духовно-извисената "горница" (по определението на Бахтин). В този процес може да бъде видян и един съзнателен пренос от Дионисиевското към Аполоновото начало. За този пренос, успоредно с двуделния ритъм, изключително помага и триделния равноделен, или ритъма на валса, в който също можем да разпознаем "космически координати.”...Танец вальс и система Коперника однажды ослепительно просветили мне друг друга – как конгениальные образования культуре Нового времени: двойное врящение особи /Земли, “плоти единой”/ - вокруг своей оси /=”Я”/ и в поле – вальс социума вокруг его центра /Солнце/. (Георгий Гачев, Космо-психо-логос) Триделното - по универсалната си символика представлява преодоляването разпада на единицата на мъжко и женско, трите свята - земен, подземен и небесен, единството от минало, настояще и бъдеще, трите хипостази на Христос - отец, син и дух...
От друга страна в паневритимията виждаме застъпен и неравноделния 7/8 размер, който е и ритъмът на ръченицата. В тройната ръченична стъпка Шейтанов вижда три успоредни лъча. “В тая свръхигра се вихрено сливат тон и стъпка, дух и плът човешка, динамизира се и последната клетка в бесен порив за живот, за творческа самозабрава, за потъване в праупоението на Ероса. Не пръхва ли всяка българска душа, щом в нея пропори мощният ритъм на ръченицата? Не кипва ли всяка българска кръв? Не полудява ли всеки мъжки крак?”(Найден Шейтанов, Българска магика. Змеят). За мнозина именно ръченицата е емблематичната игра на българите, във всичките й варианти - като индивидуална игра, игра по двойки - мъжко-женския диалог, или пък заловена на хоро. (в Сърбия до днес тя е позната като "Бугарка").
Принципно, какъвто и неравноделен размер да вземем за пример - от най-простия до най-сложния, той би могъл да бъде видян като съчетание от двоичност и троичност: в случая 7/8 - като раз-два, раз-два, раз-два-три, или 2+2+3 (две осмини ноти плюс две осмини плюс три осмини). По този начин могат да се представят всички неравноделни ритми, които колкото и да се срещат в останалите балкански страни, никъде не са в такова разнообразие, към което добавяме характерна уникална мелодика и танцови стъпки. Могло би да се предположи, че в неравноделните ритми се оглежда представата за свят, съчетаващ двоичност и троичност - с всичо онова, което те носят по символичната си натовареност.
Много паралели могат да бъдат направени и по отношение на симетричната построеност на фигурите в традиционния ни танцов фолклор и паневритмията. Голяма част от запазените и играни и до днес хора ( успоредно с най-разпространената три-тактова танцова фраза) са изградени на принципа на симетрията - колкото такта в една посока, толкова в срещуположната. ("Хай надясно, хай наляво", "Два пъти надясно, два пъти наляво" и пр.)
Като завършвам размишленията си, но не и темата за паневритмията, бих добавила още само, че фолклорът е "тройно преварената мъдрост" на един народ. Дали да не кажем, че паневритмията е един неин прочит...
